Днес, в подножието на Зайчи връх са се сгушили две села - Дражево и Кабиле...
Долината на река Тонзос ( днешна Тунджа ) е била населена с тракийски племена още през бронзовата и желязната епоха. Изключителното и пълноводие дава възможност за корабоплаване от вътрешността на Тракия към Тракийско (Бяло) море. Особено благоприятно място, което привлякло заселниците още през каменно-медната епоха е завоят на река Тонзос край последното възвишение на Средна гора - Зайчи връх ( Таушан тепе ), където реката променя течението си от изток и завива на юг към Ускудама (Централен град на Одриското царство, по-късно при римляните града се нареча Адрианополис, а днес - това е град Одрин ), където слива водите си с р. Хебър (Марица) и р. Арда и се влива в Тракийско (Бяло) море. В края на ІІ хил. пр. Хр. в подножието на Зайчи връх се оформя тракийският царски град Кабиле. ( В. Велков 1982. Кабиле. Местоположение, проучвания, извори. Кабиле, том 1. БАН. София )
"...Градът е разположен на плато, увенчано със скалист акропол. Платото е разположено на завоя на р. Тунджа и доминира над равнината. В скалите на върха на акропола е оформено светилище- обсерватория, което представлява две скално изсечени перпендикулярни траншеи. Траншеята, ориентирана по оста изток – запад с дължина 12 м, а тази ориентирана по оста север - юг – 15 м. На акропола-светилище са разкрити силно ерозирал скален релеф, вероятно на Кибела или Артемида Фосфорос, основи на обществена сграда и две правоъгълни помещения, най-вероятно с култов характер. По-късният топоним на селището е Dampolis/Diampolis като коруптела на Diospolis. Изказана е хипотезата, че Diospolis, т.е. „град на Зевс", е превод-означение на почитането на върховен мъжки бог, който най-вероятно е Сабазий, заради възможната етимология Kab-/Sab- в корена на името Cabyle. Втората съставка на топонима –yle дава възможност за тълкуване „свещена дъбрава", т.е. името Cabyle да означава „свещена дъбрава на Сабо", на Сабазий. Това тълкуване се подкрепя от скално-изсеченото светилище на върха, функционирало през ІІ - І хил. пр. Хр.
Около светилището в края на ІІ хил. пр. Хр. е възникнало селището. Откритата керамика от Х - VІ в. пр. Хр. доказва, че селището е съществувало и през ранножелязната епоха. През всички времена Кабиле е възлов пункт на пътя от Енез (Айнос) при устието на р. Марица към Стара планина (Хемус) и долното течение на р. Дунав, както и на диагоналното трасе от Бизантион през София (Сердика) – Ниш (Найсос) към средното течение на р. Дунав. Това местоположение предопределя съдбата на селището векове наред. Археологическият материал показва, че през V - ІV в. пр. Хр. градът е поддържал важни търговски връзки с елинските градове по Егейското и Черноморското крайбрежие.
Филип ІІ превзема града през 342/341 г. пр. Хр. и в него е настанен военен гарнизон. През елинистическия период Кабиле е изграден по архитектурните принципи на епохата с добре оформена агора. От текста на открит надпис в гр. Севтополис, столицата на одриския владетел Севт ІІІ (± 330-302/301 или 297 г. пр. Хр.), се разбира, че в Кабиле е имало храм на Артемида Фосфорос и светилище на Аполон. В края на ІV - началото на ІІІ в. пр. Хр. Кабиле е столица на одриския парадинаст Спарток , споменат в надписа от Севтополис . Той е известен и от собствени монети, сечени през първата четвърт на ІІІ в. пр. Хр. По време на келтското нашествие царската власт в Кабиле е заменена с градско управление. През периода ІІІ - ІІ в. (пр. Хр.) градът е голям икономически и търговски център, който поддържа връзки с Мала Азия и с градовете от крайбрежията.
Марк Теренций Варон Лукул е консул в Тракия през 73 г. и проконсул през 72-71 г. пр. Хр. в Македония. Той предприема двугодишен поход в Тракия като наказателна акция заради участието на траките като съюзници на Митридат VІ Евпатор срещу Рим и през 72 г. пр. Хр. превзема града и го разрушава. През І в. пр. Хр. – І в. сл. Хр. Кабиле е седалище на две римски кохорти и постепенно запада, а през ІІ - ІІІ в. се превръща в най- важния военен римски лагер в провинция Тракия. Това е и времето, когато Кабиле процъфтява като кръстопътен център.Още през ІV в. християнството се появява в града. Открита е монументална трикорабна базилика с мозаечни подове, преустроена през V в., както и по-малка базилика с баптистерий в очертанията на военния лагер. През 377 г. край града се води битка между вестготите и римските войски. Това принуждава населението да се настани зад стените на военния лагер. Кабиле е разрушен от аварите през 583 г. През VІІ - VІІІ в. и през Средновековието на територията на незначителното вече селище живее малобройно население. Топонимът Кабиле е запазен до днес като название на селото, което се намира в непосредствена близост до древния град...."
(Проф. Валерия Фол)
"Християнизацията на българските земи започва от Апостолско време. Първите християнски проповедници са: в Южна Тракия – апостол Павел, достигнал до Кабиле и до Филипополис (Пловдив); в Скития и Малка Скития (Добруджа) – апостол Андрей; в Македония и Егейска Тракия – Тимотей, Сила, Тит и евангелист Лука. (Рим. 15:19; 16:18; 16:14; Деяния 19:21-23;16:8-12)..." (Валя Христова - вестник “Шуменска заря”)
"...И християнската църква говори за Кабиле. Въ 346(343?) год. сл. Р. Хр., между 76 епископи отъ изтокъ и 94 епископи отъ западъ, на църковния съборъ въ София (Сердикийския събор) присътствувалъ и Северусъ, епископъ на Кабиле (Severus Episcopus a Cabula opto vos in domino bene volere. Opei. Hist. Hilarii, p. 1326; cp. Schurtzfleichius въ Notit. Bibl. Vinariensis, p. 273)..."
( А. Андреев 1937. Изъ стария Ямболъ )
Землището на село Дражево е било поселено от дълбока древност. За това свидетелстват оскъдните останки (фрагменти) от керамични съдове от антично тракийско селище, открити североизточно от днешното село, което е сгушено в полите на Зайчи връх - последното възвишение на Сърнена гора ( най-източната част на Средна гора ). През 2004 г., при спасителни разкопки на "Дядо събевия баир" (който се намира точно до Зайчи връх), бе открита уникална надгробна тракийска могила от ранната бронзова епоха.
"...Съоръжението е изградено от плочести червени камъни, донесени специално за целта от местност на около 10 км източно. Представлява каменен кръг с диаметър 11 м и височина - 0,70 - 0,80 м, с вход от изток. Открити 6 погребения, от които 1 семейно /мъж , жена и дете/ като 4 са с трупополагане тип "хокер" с червена охра и 2 с трупоизгаряне. С богат погребален инвентар. Датировка - ранна бронзова епоха, ІІІ етап Михалич / Езеро VІІІ - VІІ строителен хоризонт/." (Илия Илиев, Исторически музей - Ямбол) Още...
"...През периода на бронзовата епоха 3 - 1 хилядолетие пр.н.е. в погребалните обичаи настъпват промени. Погребаните се полагат в земята в т.н. хокерно погребение, свити, както бебета се раждат от утробата на майката. Вярвало се е, че така отиват отново в майката земя.
Погребаните се оцветявали в червено - символ на живота. Червеният цвят на скалите в т.н. Червен баир, северно от Ямбол бил много подходящ за такива погребения. Намерените гробове в погребалните могили от вливането на р. Мочурица в р.Тунджа до с. Могила потвърждават това. Червените камъни са били важни при погребенията.
Откритата родова каменна гробница край с. Дражево, м. Събев баир през 2004 година датира от ранната бронзова епоха и е изградена изцяло с камъни от Червен баир. Не е ясно как тези камъни са пренасяни на разстояние 10 км. през р. Тунджа и блатата около нея..." (Петър Петров - дългогодишен директор на Историческия музей в гр. Ямбол)
Не се знае от кога селото се нарича Атлий. Предполага се, че името е във връзка с това, че са се отглеждали коне. Тълкуванеието на думата "Атлия" в речника на Найден Геров от 1856 г е "Възседнал кон, който е на кон".
Връзка може да се направи с тракийските думи - "Астуле", "Асдуле" - конник (Вл. Георгиев) "Ат", "Ад" - яздя, пътувам (П. Серафимов).
Логично е , също така, след като по тези земи са живели астите (Astii; Astae) - трайкийско племе, да се търси връзка на името на селището - Атлий с името на племето Асти (Astii; Astae).
Според Е. Живков Атили е разпространено тракийско лично име, което е свързано с "...древнобългарската дума "ата", от която произлизат новобългарските "отец", "тате", "тата", "татко", "баш-та", и имената Атила, Атко, Анто. Думата "ата" е нарочена несправедливо за тюркска. Връзката с "тракийския" бог Ате (Атис) е безспорна! Ате е почитан от "траките" като Бог Баща..."
Известна е сред дражевци атлийската песен. Ето какво ми разказаха дражевци, от които записах тази песен: По време на руско-турската война (вероятно, става дума за 1828-1829 г) турците са започнали да се изтеглят от българските земи. Българите били окуражени от това и започнали да нападат турските кервани. След това обаче турците са се върнали и са започнали да ги избесват. За това става въпрос в песента - как са обесили 12 човека от село Атлии , които са дръзнали да нападат турските кервани. Прочетете как описва тези смутни времена Андрей Андреев в своята книга "Из стария Ямбол". За обстановката в ямболско и сливенско след тази война, можете да прочетете и в книгата на Хараламби Баев "Ямболци от старо време"
Според ямболския исторически музей, с. Дражево е споменато в стар османски данъчен документ (иджмал дефтери), за облагане на немюсюлманското население с данък джезие, от 1666 г. ( Из "Турски извори за българската история" том VIII ) под името Охадъ. Обаче, както виждаме там, село Охадъ е отбелязано като неизвестно село. В ямболския исторически музей, село "Охадъ" е изписано и като "Awhдий". Интересно е, че след село Охадъ, в същия този документ е споменато и едно друго село - Кара орман, а в дражевското землище "Кара орман" се нарича местността на старото корито на р. Тунджа. След като река Тонзос ( Тунджа ) измества коритото си близо 3 километра на север, на мястото на старто и корито израства буйна гора, която хората са наричали Кара орман. Старите хора от селото още помнят тази гора, част от която е просъществувала до края на турското робство, когато е била изсечена и превърната в ниви. Казват, че селото откъм страната на Караормана е завършвало с плет - предпазна мярка срещу дивите животни. По-късно хората започват да наричат старото корито на Тунджа "Тунджалък" - там почвата е много песъклива ( на места е чист пясък ), подпочвената вода е много близо до повърхността и е годна за пиене. По времето на ТКЗС - тата "Тунджалъка" в дражевското землище е бил превърнат в оризище.
Падането на Ямбол под турско робство:
"...След като разгромяват на 26 септември 1371 г. при Черномен (близо до Одрин) последните сериозни сили на балканските християни, османските турци вече безпрепятствено плъзват по българската земя, оставяйки вредом след себе си апокалиптични картини. В началото на 1373 г. ордите на Тимурташ бег превземат Елхово и в ранната пролет достигат крепостта Дъбилин (както се нарича през Средновековието днешният Ямбол). Тимурташ бег явно веднага е поискал от дъбилинци да се предадат. "Обаче - повествува Ходжа Саадедин в летописа си "Корона на историята" - ямболският управител бил твърд и упорит и уповавайки се на якостта на крепостните стени, се впуснал в пътя на неподчинението и съпротивата, и се затворил в крепостта.... която станала арена на постоянни двубои и сражения". Дъбилин устоял поне 3-4 месеца на вражеските пристъпи. Явно горди и непоколебими българи са били бранителите му и никак не са се стреснали или огънали пред азиатските натрапници. Пък, види се, и достоен водач са си имали.
Все по-слабо обаче мъждукала надеждата на дъбилинци, че цар Иван Шишман (1371-1395) ще им изпрати помощ. Освен това, както пише цитираният Саадедин, с изтичането на умереното пролетно време вътре в крепостта станало огнено горещо... Обсадените не можели да дишат... Храната и напитките им се разваляли и като резултат на тези неща Крепостта се предала...
За Ямбол последвали 505 усилни години..." ( Х. Баев Ямболци от старо време)
През ХІХ век в землището на селото е действала четата на Панайот Хитов. В книгата на Любен Каравелов "Как станах хайдутин", писана по записки на Панайот Хитов от 1868 г., става ясно, че П. Хитов е имал в Атлии приятели,при които се е укривал и отсядал.
След Освобождението на България през 1878 г. населението на селото се увеличава със значителен брой бежанци от Одринска Тракия. До Съединението през 1885 г. село Атлий е в пределите на Източна Румелия. През 1890 година неизвестно защо селото е преименувано в село Борисово - на името на Княз Борис І покръстител с указ № 582 от 12 ноември 1890г. Ето една дражевска песен от периода, когато името на селото е било Борисово.
Открай време населението на днешно Дражево се е прехранвало от скотовъдство ( овце, коне, биволи и крави ) и земеделие. Традиционните земеделски култури са били пшеница, ечемик и ръж, а зеленчукопроизводството започва много по-късно. Старите хора казват, че по тяхно време са минавали от време на време бахчеванджии - градинари от балкана, от които местнити хора са си купували (или разменяли срещу зърно) зеленчуци. Дворовете си хората са използвали за хармани - място, върху което се е вършеело в миналото с диканя.
С указ № 45 от Народното събрание от 8 февруари 1950 година то носи името Дражево - на името на Георги Дражев, председател на ямболския революционен комитет по време на Априлското въстание, обесен на Каргонския мост в град Ямбол.
