РАЗСЕЛВАНЕ НА ЯМБОЛЦИ В НАЧАЛОТО НА МИНАЛОТО СТОЛЕТИЕ

Руско-турската война (1828-1829 г.) е свързана с големите революционни балкански движения, със заверите. Турция, убедена от австрийската и пруската дипломации, не приела решенията на Лондонската конференция (1827 г.) и отказала да даде автономия на Гърция. В отговор на това, великите сили - Русия, Англия и Франция, потопили турско-египетската флота при Наварин. Турция забранила на руската флота да минава през Босфора. Руските поданици били изгонени из пределите на Отоманската империя. Султан Махмуд II убедил Прусия да се бие с русите, и сам призовал всички мюсюлмани на свещена война срещу „неверните“. Руският император това и чакал. На 14 април (ст. ст.) 1828 г. Николай I потеглил срещу турците. Войната се водила през Кавказ в Мала-Азия и през Дунава в северна и южна България. Турците загубили войната. През нея изпъкнал руският генерал Дибич. От неговото име и войната се нарекла Дибичов поход.

След дълги борби русите минали Дунава, Балкана и стигнали Сливен. От там - през Ямбол в Одрин, гдето се и сключил мирът.

Лошо било положението на българите, особено в ония селища, през които минали русите. Турците измъчвали българите, загдето услужвали на русите. Положението им до толкова се влошило, че много сливенци и ямболци решили да се изселят извън България в Бесарабия и другаде. Към там ги привличала жаждата за свобода, с която те относително се ползвали 9 и половина месеца през войната. В това време българите почти не се подчинявали на турската власт, отмъщавали си и дори подготвяли въстание. Обаче никой не ги е убеждавал да се преселват. Напротив, самите руси ги съветвали да не заменят плодородните си полета с бесарабските стели и тръсища. Но нищо не ги спирало. Преселването, колкото и осъдително, било крайност от неизбежен характер.

Ямбол и околията се раздвижили. Със сълзи на очи те се прощавали с близки, отивайки в непознат край. Преселването станало към 1830 г. Три четвърти от населението на югоизточна България се пръснало из Румъния, Русия и североизточна България. От Ямбол се изселили над 400 домочадия. Много ямболски села съвсем запустели. Член XII от Одринския мир давал право на всички българи, които искат да се преселят, да сторят това в (рамките на) 18 месеца, като през същото време си продадат имотите. „Турците, пише д-р Селимински, побързаха със сълзи на очи да помолят по-знатните християни да не бягат, като им обещаваха, че в бъдеще ще си живеят като братя. но никой не искал да ги чува.

Потеглили по разни пътища. Едни от преселниците отишли в Бесарабия, други към Крим и т.н. Особено голяма е била имиграцията към Бесарабия. Тук преселниците основали цели селища, някои от които продължавали да носят имената на напуснатите в България такива, откъдето са се изселили основателите им. Такива са:

Пандъклий (3205 ж.), Карапча (3044), Чомле-кьой (Ботево) (3840), Гюлюмян, Дермен-дере (4183). Каракурт (1500), Еникьой (2000), Исерлий (2200), Башкьой (Жеравна) (3212). Кортен (3260), Твърдица (4270), Трапокло, Караагач, Бургуджий, Вайсал, Голям Боялък, Малък Боялъкъ, Камчик, Стари Троян, Нови Троян и др. Самия Болград (20,000) се делял на две главни части - едната Сливенска (9000). а другата Ямболска (6000) махали, поради имената на градовете от където са били преселниците. Сливенци се заселили в южната, а ямболци в северната част на града. Тия две махали и до ден днешен (1937 г.) си запазили първоначалните наименования.

И сега още в Ямболската махала може да се чуе типичният ямболски жаргон (почти изчезнал в Ямбол под влияние на литературата) с „ре“ вместо „бре“ - „Ре Иване, какво си?"

Така минали две години. Навикнали на друг живот, някои скоро се разочаровали от новите си поселища. Голяма част от българите, след упорит труд, решили отново да се завърнат в родните си места. Възпирали ги спънките от влашка a и руската администрации и страхът от турската власт. Затова те пратили пратеници до султана в Цариград, с молба да издейства от влашкия княз Александър Гика свободен пропуск по Дунава. Полуофициално им било разрешено. И в 1832 год. част от преселниците сливенци и ямболци, минали Дунава. По тоя случай даскал Никович от Разград пише: „ и после 2 години, а някои и по-сетне са върнаха пак в Туреция на зать". В Мсб. XV, 320, се казва, че сливенски и ямболски жители заминали в 1830 год. през Бабадаг за Влахия и Бесарабия, и след 2 години част от тях отново се върнали.

Но не всички тръгнали назад. Много от ямболците останали, залавяйки нови професии, в които успяват. Една значителна част от населението на Болград е от ямболски произход. Не е безинтересно да се изброят някои по-видни тогавашни преселници, каквито са:

Параскев Тодоров, родом от гр. Ямбол, е първият кмет на Болград. Когато българите от ямболско и сливенско са имигрирали в Бесарабия (1828 год.), той е бил по-интелигентен младеж, завършил ямболското училище, но знаел да пише само гръцки, понеже в тогавашните училища в Ямбол българите се учели само на гръцки. При все, че той е бил дългогодишен кмет на Болград, не е научил кирилицата и се е подписвал с гръцки букви. Той е бил много деятелен с голям творчески замах. Развил е на времето си една твърде ползотворна дейност,с която задоволявал избирателите си и бил постоянно преизбиран.

Тодор Камбуров, ямболец по потекло, е бил дълги години.кмет на Болград през руско и румънско време (преди и след 1857 год.). Той през целия си живот не е променил онова българо-тракийско облекло, което са носили първите преселници от Ямбол.

Панайот Греков, имигрант от Ямбол, е бил депутат в Молдавското законодателно събрание. Той бил награден с болярско достойнство от княз Н. Богориди. П. Греков е баща на бившия министър-председател на България Д. П. Греков.

Димитър Ямболов, родом от гр. Ямбол, е един от първите учители в Болградската гимназия (1866/67 год.). Преподавал е физика и космография.

Никола Абаджиев, родом от гр. Ямбол, е бил крупен земевладелец и милионер.

Стефан Желязков, по потекло от Ямбол, е бил притежател на обширни земи и милионер.

Известни са още следните фамилии в Болград, имащи ямболски произход:

Вълчанови, Калчеви, Минови, Черневи, Булеви, Димови, Бончеви, Пенкови, Караиванови, Недеви, х Маркови, Попови, Мумджиеви, Добреви, Кара-Михаилови, Киранови, Жекови, Пеневи, Балгаджиеви, Чобанови, Желязкови, Радеви, Ганеви, Ямболови, Панайотови, Пантелееви, Станчеви, Кючукови, Драганови, Манолови и др.

На връщане турците нападали преселниците в теснините и проходите и ги обирали. Уморени от дългия път и своеволията на турците, преселниците ямболци оставали в североизточна България, най-вече в Провадийско, Варненско и др. И без това те вече нямали свои имоти, а по тия места турската власт била по-слаба. Така се основали нови селища, старите се уголемили..Заселванията продължили, макар вече слаби, до началото на 1839 г., когато спират.

Ще изброя селищата, в които се настанили и останали да живеят ямболци:

Прочутото с. Девня, Провадийско, било заселено с ямболци - преселници в 1833 год., връщайки се от Русия. Същото трябва да се каже и за с. Синдел и с. Тестиджий (днешното с. Житница), Провадийска околия заселени в 1832 год., с преселници ямболци от Бесарабия.

с. Енево, Ново-Пазарска околия, било заселено в 1832 гол.

с. Гюргенджик, Силистренска околия, било заселено с керменлийци и със селяни от Ямболско в 1832 год.

В Тулчанска и Бабадашка околии ямболци останали да живеят главно в:

с. Хамамджи, с. Буджак, с. Липница, с. Демирдже, с. Касапкьой, с. Саръюрт, с. Горен Добромир, с. Долен Добромир и др.

Разселването на Ямболци е един интересен момент в живота на стария Ямбол, не само

от исторически гледна точка, но и от филологическа, етнографска и др.